Димитър Маринов е роден през 1846 година в село Армалуй

 Димитър Маринов е роден през 1846 година в село Армалуй Ломско. Още от дребен, той губи майка си. Баща му Върбан Мъцанков, заради неспособност да отгледа детето, го дава в фамилията на Марин и Вълкана Бонови – заможни търговци от град Лом.

 След осиновяването си е прекръстен на Димитър (кръщелното му име било Петко) и е отгледан с доста любов. На 24 април 1854 година той постъпва в ломското учебно заведение. Много бързо съумява да се оправя с всички равнища в учебно заведение и скоро става „ калфа ”. В резултат на отличните си триумфи татко му Марин му подарява три книги, които оказват доста мощно въздействие върху него. През 1858 година домът им е реализиран от злощастие, след тежко нервно разстройство майка му Вълкана умира. Скоро след гибелта на майка му умира и баба му. Останал без майчината любов, още от дребен той написа: ”Това ми повлия по този начин мощно, щото аз остарех с години и разбрах всичката грозота на ситуацията в къщата ”. Малкият Димитър остава с татко си и дядо си Боно.

 По рекомендация на даскала Кръстьо Пишурка, Димитър е изпратен да учи в Белградската гимназия. През 1863 година той към този момент владее свободно гръцки, немски и френски език, само че през месец декември е заставен да напусне гимназията и да  се върне в родния Лом,  за да се заеме със фамилния дюкян, заради тежкото заболяване на татко му.На 27 същия месец, татко му е на смъртния си одър.Тогава той споделя на Димитър, че не му е същински наследник, че обичаната му и обичаща го майка не му е същинска майка и че след гибелта му той остава без никого, тъй като е взет готован. Тези думи надълбоко нараняват неговата душа. Младият Димитър Маринов получава 100 жълтици и скоро същия ден татко му издъхва. Пророческите думи се сбъдват и няколко дни след гибелта на Марин Боновия, Димитър усеща отчуждение от страна на своите родственици, само дядо му Боно продължава да твърди, че Митко е тяхно дете, макар че истината от дълго време се е знаела. Един ден вуйчо му Илио му декларира, че би трябвало да напусне бащината къща и да си търси място, че той не е никакъв и няма право на завещание. Въпреки, че обичащия му го дядо  е правоприемник, той не е в положение да го отбрани поради физическата си и психическа изхабеност. Димитър Маринов би трябвало да напусне и да тръгне да си търси шанса. За зла неволя, измежду нощ той е заловен от нощния часовой и отведен в конака, където би трябвало да изясни, за какво върви измежду нощ и то без фенер. Той получава цялостно схващане от страна на Исмаил чауш и даже е поканен да пренощува в конака на топло.

 Още на другия ден Димитър Маринов потегля без пукната пара за Света гора. Но измежду студения вятър и сняг той се губи из Балкана, където е заставен да нощува до дънера на едно погрешно дърво. По-късно се буди от звука на преминаващи торлаци. За негов шанс единият от тях е доста добър другар на татко му Петра Падиов. С негова помощ Маринов стига до Рилският манастир, където остава до пролетта. Там, той се среща с Неофит Рилски, който му става нравствен татко. С негова рекомендация той още веднъж се заема с учението.

 Никола Първанов и Кръстьо Пишурка дават рекомендациите си на Маринов, с цел да учи гратис в Истанбул. От учебното заведение му се обезпечава храна и квартира, което ненапълно взема решение проблемите му с неприятното материално състояние. Скоро по-късно се разболява и е пуснат в неопределен отпуск макар, че лекарите не му дават късмет да оцелее още дълго. В Лом живее при един пастир, който съумява да го излекува.

 През 1870 година още веднъж отпътува за Белград с цел да продължи образованието си. Първата му задача е да открие българските революционери живеещи там: Панайот Хитов, Ильо Марков и дядо Цеко. През всички години на своето образование той е първенец, само че е заставен да живее доста непретенциозно и постоянно да гладува. През 1875 година се връща в Лом и става основен преподавател.

 На идната година, кипи усилена подготовка за въстание, само че този край не е изключително квалифициран и за това няма никаква опозиция. След разбиването на Ботевата чета, двама четници отиват да търсят помощ в Ломското учебно заведение от известния даскал. Той като един същински родолюбец и родозащитник съумява да ги скрие за няколко дни в дома си, след което им урежда транспорт през Дунав към Влашко. Четниците обаче са хванати и вземат решение да кажат за укриването им от Димитър Маринов, даже лъжат, че той е основал революционен комитет, на който е секретар. Наклеветен Димитър Маринов е изпратен в томрука, където три дни и три нощи е подложен на апетит и изтезание, с цел да си признае. Виждайки, че няма да изкопчат информация от него, турците го пращат в Ломския затвор и скоро по-късно го местят във Видинската цитадела. Престоят там още веднъж е непосилен, само че не продължава дълго, тъй като е изместен този път в Русенския затвор. Там още веднъж е разпитван и наказан на три години затвор.

 След оповестяването на Руско-турската освободителна война Димитър Маринов е освободен на 15 ноември 1877 година от Исмаил чауш и е определен за ръководител на правосъдния съвет и общината. През това време той се дами за дъщерята на към този момент починалия Кръстьо Пишурка – Виктория. Но неволите му не свършват с Освобождението. През съветското управлениеокръжен шеф на Лом е капитан Нечаев в чиито облик Маринов вижда: ”Същински турски бей, само че не с чалма, а съветска военна униформа ”. Маринов не търпи никакви нередности, с което си навлича гнева на Нечаев и по негово подрежда е задържан за 20 дни във Видин. Скоро по-късно обаче Нечаев е уволнен, а Маринов освободен.

 Димитър Маринов взема ефективно присъединяване в изработването на Търновската конституция, след което още веднъж се отдава на учителската специалност. През 1893 година е изместен като шеф на девическата гимназия в София, а на идната година става шеф на Народната библиотека. След свалянето на Стамболов, той е назначен през 1900 година за шеф на мъжката гимназия.

 През 1904 той се заема със основаването и ръководеното на Етнографски музей на България. Обикаля села и градове, с цел да събира експонати за музея.  През 1908 година се пенсионира. През идващите години Димитър Маринов се занимава с разнообразни действия и развива своята журналистичнакариера. Изпратен е през 1921 година в Кремиковския манастир като организатор. След гибелта на брачната половинка му през 1929 година той се отдръпва в Рилския манастир и там изживява последните си години. Умира на 10 януари 1940 година на напреднала възраст.

 Оставил след себе си голямо творчество, Димитър Маринов се явява учредител на българската етнография.Неговият най-обемен труд за Северозападна Българияе списанието „ Жива старост ” като създател, редактор и издател. Списанието излиза от 1891 до 1914 година, като през този интервал са издадени общо 7 броя. То разгласява разнообразни сведения за националните традиции, вярвания и суеверия, за възрожденски родове от Северозапада приказки, песни и пословици. Автор е и на други писания като: ”История на българската литература ”, ”Трите разделения на Полша ”, ”История на град Лом и Ломска околия ”, „ Никола Първанов ”, „ Из спомените ми. Цариград ”, ”Стефан Стамболов и новейшата ни история ”и доста други.

Този материал е част от състезанието ни за авторска публикация на тематика „ Забравените герои “.

Автор: Александър Александров

Инфо: www.bulgarianhistory.org